Скъпи колеги, Уважаеми Президенти на хандбални клубове, драги деятели, състезатели и гости,
Днес ние честваме 60 години от създаването на Българска Федерация Хандбал и началото на организирания хандбал в България. А началото бе трудно. Един нов спорт у нас, трябваше да търси своето място в сериозна конкуренция с вече утвърдените волейбол и баскетбол. Нямаше нито една зала с хандбални размери. Играеше се на открити площадки със сгурия или на футболни терени разчертани за състезанието. В дъжд, кал, студ и пек. Трудно се правеха хандбални врати, трудно се намираха и хандбални топки. Всичко бе трудно. Имаше обаче ентусиазъм и желание да се наложи този спорт. Красивата, динамична и емоционална игра допадна на голяма част от учащите се. Може да се каже, че хандбала започна от училищата. Главна заслуга за това имат редица учители по физическо възпитание в страната, които аз наричам апостоли. Задавам си въпроса ? Щеше ли да има хандбал в Бургас, ако не бяха учителите по физкултура Димитър Гурбалов и Кольо Перов, в Шумен, ако не бяха учителите Спас Спасов, Веселин Терзийски и Бакалов, в Ловеч, ако не бяха учителите Йочев и Атанасов, в Станке Димитров (сега гр. Дупница), ако не бяха Чимев и Заечки, в Плевен ако не бе Фати, в Търново – Сава Величков, в Несебър – Бабев, в Гоце Делчев – Карабельов, в Свищов – Гешев и още други, повечето от които вече покойници. Това бяха едни ентусиасти, които се влюбиха в играта. Те не бяха играли хандбал, не бяха завършили и такава специалност във ВИФ „Георги Димитров“. Учеха тънкостите на играта в движение и ги предаваха на своите състезатели. Вероятно в залата присъстват хора, които са направили първите си стъпки в хандабла при някои от тези учители. Заслугата им към нашият спорт е голяма. За учителите – ентусиасти от гр. София вече споменах в едно свое изказване на Събранието на ХК „Ветерани“ – София, Те бяха много.
Не случайно се спирам на този въпрос. Хандбала сега се нуждае остро от такива хора – ентусиасти. Много от присъстващите ще кажат: Какъв ентусиазъм, като няма пари ! За учителите по физкултура и сега има възможност да получат допълнителни възнаграждения. На мястото на някогашните секции сега съществуват модули. Клубовете също могат да помогнат. Но, пари се дават за добре свършена работа и успехи.
За съжаление не повече от 15% от 216 -те учители по физкултура, които са били състезатели по хандбал в младежките си години са организирали хандбални отбори в своите училища. Много от тях бяха елитни национални състезатели. Подобно е и положението във висшите учебни заведения. И там преподавателите – бивши хандбалисти, не правят достатъчно за нашият спорт.
И когато в училищата и вузовете хандбала губи своите позиции, неминуемо това се отразява върху клубните отбори. Любимият ни спорт търпи сериозни трудности – организационни и финансови. Липсват международни успехи. Сега трудно могат да се постигнат резултати от миналото. Участие в полуфинални на Европейските клубни турнири – ВИФ, Локомотив (Сф) и ЦСКА при мъжете, ВИФ и ЦСКА при жените. Участие във финали на Световни първенства – мъже 1974 и 1978г., жени – 1982 и 1990г. за да стигне до върха на Българския хандбал – бронзови медали от Световното първенство за жени до 20 години. през 1989г. в Нигерия (ст. треньор Ил. Григорова и треньор Петър Палазов) и сребърни медали през 1993г. в България (ст. треньор Йонко Стоянов и треньор Георги Минков). При това в Нигерия в спор за 3тото място нашия отбор победи силния състав на Югославия с 9 гола разлика, а през 1993г. в Габрово само липсата на самочувствие попречи на българските хандбалистки да станат Световни шампионки, губейки от СССР.
Хандбала зае сериозни позиции сред спортовете в България. В системата за финансиране от Държавната агенция за младежта и спорта, хандбала бе поставен в първа група. За 1992 год. на федерацията бе отпуснат бюджет от 1 210 000 лв. при 800 – 900 хиляди на волейбола и баскетбола.
Сега в системата за финансиране на ММС нашият спорт е в трета група на Олимпийските спортове. Това значи, че на хандбала не се разчита и средствата определени на федерацията за 2018г. са едва 406 000 лв. (220 000 лв. за националните отбори и нуждите на Федерацията и 186 000 лв. за хандбалните клубове).
Наскоро на едно интервю по Националната телевизия, известният спортен журналист Петър Василев – бивш състезател по хандбал, завършил НСА със специалност хандбал и водил часове по хандбал, като хоноруван преподавател в НСА, на провокиращия въпрос на водещият: „Какво ще кажете за хандбала?“ Петър Василев отговори: „За хандбала ли? Този спорт е на доизживяване!“ И това се натрапва на хората от телевизионния екран. А трябва да се търсят спонсори, трябва да, се убеждават децата и техните родители в достойнствата на тази спортна игра. На г-н Петър Василев бих му казал, че той е учил в НСА да развива хандбала, а не да го доизживява. Спорт който чества 60 години, от съществуването си в България, спорт който се упражнява в 210 държави на 5те континента, Америка (41), Азия (43), Африка (52), Европа (52) и Австралия (22). Такъв спорт не може да доизживява. Той трябва да се развива. Друг е въпроса, че да съществува такова мнение, което за съжаление се споделя и от някой наши деятели от миналото, нещо в дейността на федерацията и особено на хандбалните клубове нещо куца, нещо не се върши добре. Определено считам, че трябва да се започне от клубовете.
Те не произвеждат състезатели на високо ниво, състезатели с които можем да бъдем равностойни на най-добрите в Света, нещо което ставаше в миналото. Клубовете трябва да се преустроят организационно. Не е нормално треньора да е и президент и домакин и всичко. Треньора трябва да бъде треньор и неговата работа е най-важна и най-видима. Той трябва да намира деца, да ги запалва за хандбала, да ги тренира. Добрият треньор, треньора ентусиаст подрежда нещата така, че да не страда тренировъчния процес за сметка на организационната дейност.
А деца има, на тях им се играе. „Материала“ се разхожда по улиците, може да се срещне в училищния двор или намери в училищния салон. Трябва работлив треньор, който да ги открие и приобщи към хандбалната игра. Не приемам разсъждения: „Сега времената са други. На децата не им се спортува, има компютри, ходят по дискотеки и т.н.“.
Та нима в Дания, Швеция, Норвегия, Германия, Франция, Испания и др. няма лаптопи и компютри, няма дискотеки. Децата са си деца, на тях им се играе. Но вероятно треньорите в тези страни им предлагат емоционални, добре подредени и интересни тренировки. Тренировки с разнообразни упражнения, в които винаги присъства съревнователния елемент. Тренировки които се харесват на състезателите и те ги предпочитат пред компютрите и дискотеките.
Ако вместо това на състезателите се предложат еднообразни, скучни и зле организирани тренировъчни занимания, интереса към тях постепенно ще изчезне. Няма да има и тренировъчен ефект. Не мога да разбера указания към подрастващи хандбалисти: „Загрейте самостоятелно !“ или загрявка с Футбол. Та кой футболен отбор загрява с хандбал ? Изобщо много неща могат да се подобрят в работата на треньорите, за да се привличат повече деца за нашият спорт.
Отново се връщам към хандбалните клубове. Управителните съвети, които трябва да ги има, трябва да разработят стратегия за развитието на спорта в населеното място. Да се прецени наличния ресурс. Кои отбори, възрасти и пол ще се развива в перспектива. Да подреди треньорите, като се потърсят услугите и на учители по физкултура или състезатели от мъжкият или женски отбор на клуба. Много трудно е вече осигуряването на щатни треньорски бройки. Необяснимо за мен е, че не се използват знанията и опита на такива отлични треньори в миналото, като Йонко Стоянов, Илинка Григорова, Христофор Джабарски, на учителите по физкултура и бивши треньори като Георги Минков (Добрич), Николай Трайков (Петрич), Вержиния Дереджиан (Пловдив) и още други. Впрочем да не отиваме далече. Тук в Габрово не ползват услугите на учителя по физкултура Добрин Очков – национален треньор в миналото.
Като споменах за ресурс, имах предвид децата от съответното населено място – момчета или момичета. Без да се робува на традицията, УС на клуба трябва да прецени, къде може да се постигнат по-добри успехи. Например: Два утвърдени дългогодишни центрове по хаднбал в зона „Витоша“, Пирин (ГД) и Беласица (Петрич) и двата центъра вече с хандбални зали. Разумно е да опитат и с отбори за момичета. Нито в Петрич, нито в Гоце Делчев съм чул да има женски волейбол и баскетбол, няма и женски футбол. Така много момиченца се разхождат неангажирани по улиците там. А някой от тях могат да бъдат бъдещи национални състезателки по хандбал.
Много неща още могат да се направят, но трябват хора – ентусиасти, хора обичащи нашият спорт. И когато клуба има успехи ще се намерят и спонсори.
Федерацията ? Много са критиките към БФХ и нейния президент Росица Бакърджиева. Основно те са от страна на гр. София, Деятелите и треньорите там е добре да се замислят, че столицата на България няма вече никакъв принос към националния хандбал и за това вината е изцяло тяхна. Критики има и към Федерациите по волейбол и художествена гимнастика, но клубовете там готвят състезатели и състезателки от световна класа. А ние сме доволни, че сме победили Косово. Не президентите на БФ Хандбал донесоха сребърните и бронзови медали за жени до 20 години от Световните първенства. Добре работеха клубовете и треньорите в тях.
Федерацията безспорно търпи критики. Тя трябва да стегне своите редици, да принуди отделните комисии да заработят по ефективно. Федерацията трябва да намери общ език с катедрата по хандбал в НСА. Не е нормално доценти и професори от тази катедра да стоят настрана от проблемите на хандбала, да не са в основата на даването на треньорски лицензи или провеждането на треньорски семинари.
УС на БФХ трябва да набележи стратегическите центрове по хандбал в страната и да разработи план за тяхното периодично посещение и запознаване с проблемите.
БФ Хандбал е наложително да погледне и по сериозно на Спортните училища. Преподавателите там са длъжници на националния хандбал. Те са щатни и това е пример как заплащането не е винаги гаранция, че работата ще се върши добре. Спортното училище в гр. Ловеч, което за съжаление вече не съществува, даваше 50% от състезателите за националните отбори за юноши и девойки в миналото. И това се дъжеше на отличната работа на преподавателите Христофор Джабарски и Васил Цветков. На другия полюс, главно поради мърлявата работа на щатните преподаватели Силвия Марковска, Цветелина Илиева и Йонко Вутов бе закрит хандбала в спортното училище в гр. Плевен. Преди няколко години присъствах на прием на ученици в национално спортно училище „Ген. Вл. Стойчев“ в гр. София. По план трябваше да се приемат 6 ученика по хандбал и толкова по волейбол и баскетбол. Разлика в бройката нямаше. Разликата бе в това, че за волейбола се явиха 33 кандидата, за баскетбол 21, а за хандбал – само 1, сина на учителката по Биология, който не беше играл хандбал. И кой трябва да е виновен за това? Естествено преподавателите, които тогава бяха 2ма щатни. Сега е само 1 и то на половин щат. Има всички изгледи да няма прием по хандбал и в това елитно спортно училище. Такова нещо не бива да се допуска в останалите за сега спортни училища във Варна, Велико Търново, Добрич и Хасково. Това трябва да бъде една от главните задачи на Българска Федерация Хандбал. Спортните училища трябва да бъдат ковачници на елитни хандбалисти и хандбалистки.
Националните отбори? Те са изцяло грижа на федерацията, там трябва да се разработи дългогодишна стратегия. При сегашния оскъден бюджет трудно може да се осигури необходимата централизирана подготовка и международни срещи. Остават клубовете и работата в тях. Безспорна истина е, че има ли силни клубни отбори ще има добри национални отбори. Ще има и авторитетна федерация.
Мнозина сега си казват. А бе, какви ни ги говори този пенсионер, сега времената са други! Други са! Други са и за волейбола и за баскетбола и за другите спортове, но за тях никой от телевизионния екран не твърди, че са на доизживяване. Очевидно нещо трябва да се промени. И тази промяна може да се направи само и единствено от Вас, присъстващите в тази зала. Ние, хората от миналото, можем само да Ви помогнем !

 

Никола Илиев – Заслужил треньор по Хандбал